Преди 10 години като студенти Павел и Румен Вълневи от Доспат напускат BG с по една чанта багаж, сега бизнесът им в USA се оценява на повече от $250 млн.

600 тира, автомобилен сервиз, хранителни магазини, цех за месопреработка, вестник и телевизия – бизнес за над 250 милиона долара. Това е резултатът от 10-годишния труд в Чикаго на двама братя от Доспат, тръгнали за Америка с по един куфар. Сега за тях работят около 700 души. Не мислят за връщане обратно. Там са се задомили. Имат и по две деца. От 1 г. и родителите им са с тях. Също и братовчеди, роднини, приятели. Устроили са си свой БГ-свят по американските правила. Работят здраво. Почиват само по Коледа.

Пръв за Америка тръгва Павел (сега на 34 г.) през 2002 г. като студент.

Преди това завършил средно образование в Икономическия техникум на Смолян, а в УНСС – висше. Заминава с договор за Ню Йорк с три други момчета. Но последния ден им се обаждат, че трябва да се преместят в Чикаго. 24 часа по-късно се озовават уж на сигурно в “Бургер кинг”, но собственикът вече е наел 12 души и няма места. Българчетата купуват колела за по 10 долара и почват да обикалят от врата на врата. За седмица Павел намира първа работа, после и втора. Чисти хотелски стаи. През това време у него се заформя идея да поработят с брат му като шофьори на ТИР, защото получавали 4-5000 $ месечно, да спечелят по за един апартамент в София и да се преместят там.

С тази цел следващото лято Павел хваща полет за САЩ заедно с брата Румен, 2 години по-малък от него. Румен е завършил средното в ПМГ – Смолян, а висшето – във ВИХВП, Пловдив.

Кацат в Чикаго и с договори отиват в планински курорт в Уисконсин. Веднага хващат по две работи, а Павел и трета. Три месеца големият брат работи по 20 часа без почивен ден – като поддръжка към общината, а на другите две е охрана на паркинга на компания за разходки с лодки.

Твърдата им нагласа е да станат тираджии. Но остават нелегални. Затова 9 години не се прибират в България, 7 години не виждат родителите си, докато майката и бащата не отиват при тях.

“Като приключихме в Уисконсин брат ми стоя дълго без работа в Чикаго, после се хвана охрана на голяма верига – да проверява касовите бележки. Аз извадих късмет на втората седмица и станах доставчик на пици. Питаха ме: “Познаваш ли квартала?”. Излъгах, че го познавам, за да ме вземат. Помогнаха ми българи. Със спестени от Уисконсин пари купихме кола. И парите свършиха. Тази зима ни беше най-тежкият период – пари няма, работа трудно се намира. Чакахме да дойде пролетта. Изкарахме книжки. Брат ми се качи на ТИР в края на февруари, аз на 10 март. Обучаваха ни две седмици”, спомня си Павел.

После тръгват с камионите сами. Сега онази смелост им се вижда безразсъдство – стар камион, на повече от 1 млн. мили, с отказващи периодично спирачки.

Без приятели, без излизания по дискотеки. Връщат се в квартирата по за ден-два на месец да се изперат и платят сметките. На третия месец събират пари, но апетитът идва с яденето. “Като виждаш, че едва си изкарал зимата, а за всяка миля ти плащат центове, ти се работи още повече. Виждаше ни се като авантюра – минаваш през разни градове. Беше интересно. Нямаш началници. Пиеш кафе сутрин и тръгваш. От теб се изисква само да стигнеш от точка А до точка Б за определено време. Спираш, когато решиш”, разказва с увлечение големият брат.

Нон-стоп на педал и без харчове събират достатъчно за камион, но не го купуват кеш. Искат банков кредит. От там обаче ги отрязват, че са без кредитна история. За пръв път чуват за точкова система. Впрочем първият камион е на друг българин. Пламен Славов е човекът, който им подава ръка в САЩ. Компанията на софиянеца и сега е с добра репутация в USA. Половината пари за ТИР-а им ги дава той. 5 месеца по-късно момчетата купуват втори камион и в края на 2004-та имат вече три. След година отварят своя компания. Купуват още три.

“Ако те одобрява банката, не е проблем да вземеш кредит. Сега с лекота купувам 150 камиона”, разказва бизнесменът.

Към настоящия момент фирмата им “Amerifreight Systems” разполага с 600 ТИР-а. Шофьори са им много българи. Братята са и дилъри на камиони. На година продават по 100. Бизнесът им не е само транспортен – фул сървиз в САЩ и Канада. Продават гуми от Китай.
Най-големият удар правят по време на кризата. Уверени са, че именно тя отсява слабите.

“Много като нас са купили камиони, но не правят сметка на разходите. Точно тогава удвоихме и утроихме компанията. Фалира някоя компания и й вземаш курсовете. Непрекъснато се отварят свободни пространства”, анализира предприемачът.

Почнали от нулата и стигнали нависоко с изострен усет, двамата българи правят нестандартна крачка точно в най-дълбоката криза. Удвояват с 40 нови камиона фирмата. Тогава от бранша ги смятали за побъркани. “Но това е другият момент – трябва да рискуваш”, е категоричен Павел. Успокоявали се: “Ние сме отишли с чанта багаж, може и с чанта багаж да се върнем”.

Любовта към новите технологии ги извежда още по-напред. Компанията им е в първите GPS-системи. И сега в САЩ има компании с по 10 000 камиона без да ги внедрят. Сред пионерите са и със софтуерни програми, които изчисляват къде да заредиш евтино гориво, какво е трасето, къде е камионът.

Имат сервиз за ремонт на автомобили, по-голям отколкото на “Волво”. 2/3 от камионите за ремонт са външни. Обслужват ги две смени по 25 механика. Само Павел е помогнал на над 100 българи да вземат книжка и да купят камион на изплащане. “Ако мога да помогна, ще помогна, но до днес не съм навредил на никого”, казва с усмивка 34-годишният бизнесмен. В Чикаго с брат му имат апартаменти, но планират да си построят къщи. “Засега една стотинка да имаме – я вкарваме в бизнеса. Така сме решили – докато сме млади и имаме по-голяма енергия, да изградим по-голям бизнес”, споделя Павел Вълнев.

Румен и Павел станаха известни, когато осигуриха транспорта за турнето на “Шоуто на Слави” из цяла Америка. Те обезпечават и редица културни събития. Един от най-сериозните им ангажименти е ежегодният български събор в Чикаго. Миналата година се събрали 12 000 наши сънародници. Но това не трогнало нашите медии. Само БиТиВи им отделя 30 секунди.

Този бил преломният момент и от една година Вълневи са собственици на вестника”BG Voice”. В Америка се продават бизнеси, което не е познато като практика у нас. А “BG Voice” е безплатен български седмичник с тираж 10 000 броя и сайт с около 13 000 посещения дневно от България. Оставя се на места, откъдето го взимат емигрантите.

Павел е убеден, че в медиите за емигранти има пазарна ниша. Знае, че инвестицията е дългосрочна. След 4-5 г. ще излязат на нула. “И когато започне да печели, това също е бизнес, който може да се продаде”, разсъждава той.

“Реално ние не съществуваме за медиите в България. Върви някой политик и 10 камери го следват по петите, а за нас – нищо”. Това им тежи на нашенците в чужбина. Сериозна подкрепа братята срещат от сънародници, за да създадат и телевизия.

BITelevision заработи съвсем наскоро. Прави по 1 ч. програма на ден и е само в интернет. Там работят 23 човека. Скоро ще я качат в ефир за Чикаго, а после и на сателит. Планират студио и в България, за да се свързват емигранти с роднини. На по-късен етап идеята е за студиа в Лондон и Мадрид. Вече имат контракти със СиЕнЕн.

“В Америка или можеш, или не можеш. Това, което ми прави голямо впечатление, че у нас гледат външността ти, за да те преценят. Там и да не знаят къде е България, те уважават заради това, че успяваш в бизнеса. Не те гледат презрително заради произхода ти”, казва Павел Вълнев.

При тях работят хора от Афганистан, Иран, Пакистан, бившите руски републики, от цяла Европа, от Африка.

Смешни са им политиките, които се вихрят в България. “Като живееш дълго навън, свикваш на дисциплина и ред и те дразни неразборията. Дори сега като гледам тези коли, паркирани една нагоре, друга – надолу, и ми е неприятно. Шефът на ЦРУ си подаде оставката за това, че са го хванали в изневяра, а тук какъв морал имат политиците!?”, недоумява при гостуването си в Доспат Павел. Учудва се как някакви лица у нас са с по 10 души охрана, а там хора с огромен бизнес ходят сами и че тук се обръща огромно внимание на дрехите и на колата.

“Тези, които са добре в чужбина, няма да си дойдат. Децата ни са родени в Америка. Не изпитваме носталгия, защото цялото ни семейство е там. При нас работят роднини и приятели. Чувствам се щастлив и пълноценен, постигнал съм всичко сам”, обобщава Павел.